Боб Шарф, 1 април 2001 г.

Нуждата за контрол

Несъмнено има моменти, когато е важно човек да контролира онова, което може да контролира. Но често става така, че хората изпитват необходимост да контролират, когато не е нужно или възможно. Например да натискаш копчето на асансьора, когато то свети, или да лавираш из трафика само, за да пристигнеш няколко секунди по-рано. Шофьорът се фрустрира, когато се движи зад бавен мотоциклетист, особено ако последният определя темпото. Всички сме виждали началници, които създават неразумни политики, за да контейнират ирационалните си страхове. Виждал съм мениджър да затваря изхода за последния работен час като мярка за превенция на кражби. Тази мярка застраши сигурността, но с нищо не попречи на хората да изнасят стоки от сградата преди края на работното време. Познавам хора, които вземат лекарства, за които знаят, че не действат, само защото чувстват, че „трябва да направят нещо“. Читателят лесно може да се сети за примери, когато някои предприемат безполезни мерки, само и само да направят нещо поради мощната потребност да чувстват, че държат ситуацията под контрол.

Илюзията за контрол

Онова, което тези хора правят, е не да вземат нещата наистина под контрол – което често не е възможно – а да създадат илюзията за контрол. Същото е цел и на много предсказания, особено на онези, които се отнасят до „съдбата“. Например, почукваме на дърво, докато говорим за хубави събития, избягваме „кутсузи“ като минаване под стълба и разни други суеверия, отнасящи се до „късмета“. В тази връзка има едно интересно суеверие, свързано с бейзбола. Когато питчърът не допусне удар, някои вярват, че ако говорят за това, ще му попречат да продължи да играе добре. Преди коментаторите и феновете на бейзболните мачове вземаха насериозно това суеверие и се въздържаха да коментират успехите. Виждал съм запалянковци да се бият и да прекратяват стари приятелства само, защото другият не е уважил традицията. Очевидно тук става дума за нещо повече от резултата в бейзболния мач. Суеверия от този тип разширяват илюзията за контрол. Мисълта, че държи в ръце съдбата на питчъра, въздейства „овластяващо“ на запалянкото /във фантазията му/.

Освен това суеверията пораждат тревожност. Човек, който счупи огледало и си въобрази, че ще го преследва лош късмет, често няма да се чувства спокоен. Да очертаем тези две важни тенденции, които са част от суеверията, отнасящи се до съдбата и контрола върху съдбата: те отразяват една вездесъща тревожност по отношение на съществуването и един илюзорен начин да се противодейства на тази тревожност. Отбелязваме, че това поставя индивида в центъра на вселената. Тоест, според суеверния световъзглед, лошите неща не се случват на хората произволно, а защото хората не са успели да ги отблъснат.

Основата на религиозното мислене

Такова суеверно мислене е в основата на религиозното мислене. В юдейско-християнската традиция грешната природа на човека е онази, която кара справедливия бог  да налага наказания и да поддържа моралния баланс. На изток идеята за кармата също постулира поддържането на такъв баланс. Когато религиите и философиите говорят за смисъла на света, те предполагат отхвърляне на идеята, че нещата се случват просто така, и предлагат възгледа, че се случват поради някаква причина. Тази причина обикновено включва отговорността на индивида или индивидите. Без значение дали става дума за лична трагедия или за природно бедствие, хората си въобразяват, че те се дължат на техните простъпки – усещането, че не си стойностен.

Усещането, че не си стойностен

Кое е онова, което подхранва усещането, че не си стойностен? Кое зарежда с гориво нуждата за контрол и чувството, че човекът е отговорен за лошата си съдба? Вярвам, че това са проекциите на връзката родител-дете. Добре известно е, че детето, с което е злоупотребявано, по-скоро ще обвини себе си отколкото родителя. Дете, което е застрашавано от родителска злоупотреба, има нужда да вярва, че  родителят не е наистина враждебен и опасен. Вместо това то си въобразява, че злоупотребата е резултат от неговото собствено поведение или безполезност. Това е много по-малко плашещо. Ако детето можеше да види ясно ситуацията, щеше да знае, че родителската злоупотреба е продукт на собствените проблеми на родителя и няма нищо общо с детето. Това обаче би включило признанието, че родителят може наистина да навреди на детето, както често правят родителите. За да се справи с този страх, детето си въобразява, че родителят е добронамерен и че то заслужава тормоза, който родителят му причинява. Това създава илюзията за контрол. Като възрастен индивидът продължава да преживява този конфликт под формата на вярванията, които обсъдихме по-горе: суеверия, отнасящи се до един опасен и враждебен свят, с който човек може да се бори, като предприема действия или бъде различен от това, което е. За това говорят религиозните вярвания и политическият светоглед, които допускат, че обществото е справедливо и меритократично, общество, в което хората получават онова, което заслужават – вярата в един справедлив свят. Отбелязахме, че от една страна тази гледна точка е много  „овластяваща“, защото изглежда, че човек винаги има някакво средство на разположение. Тя може да се открие в молитви или в разни форми на самоусъвършенстване. От друга страна, това е възглед, задвижван от тревожност, понеже никой не може да бъде съвършен и следователно свободен от заплахата от наказание.

Представата за детето

Друго следствие от суеверния светоглед е, че индивидът не може да разглежда детето като невинно. Или по-скоро суеверният светоглед е продукт на неспособността да разглежда детския селф като невинен. В дискусии и разговори съм виждал как хора се разяряват при намека, че детето е невинно. Това е така, защото да се гледа на детето като на лошо е много важна защита. Ако детето е невинно – ако селфът беше невинно дете – тогава родителите наистина са имали лоши намерения и е нямало/няма нищо, което да спре това! Разбира се, вярването, че селфът е отговорен за родителската злоупотреба, не намалява в реалността заплахата родителят да навреди на детето, а само във фантазията. Обаче това е важен начин да се контейнира тревожността и да се създаде илюзията за контрол. Твърдението на Алис Милър, че детето е невинно, застрашава защитата и възгледите, върху които тя е изградена. Съответно представата за детето като за невинно е много освобождаваща идея. Тя ни освобождава от суеверните възгледи и ни позволява емпатия и състрадание. Такова състрадание може да насърчава политически възгледи, които не обвиняват жертвите, и философски възгледи, които ни позволяват да приемем, че има неща извън нашия контрол. Освобождава ни от много призраци. Представата за детето като за невинно е чудесен ключ. Отначало може да е малко плашеща, ако си представим, че някога някой е бил невинен и не е заслужавал злоупотреба в детството, че е бил жертва. Но когато сме в състояние да признаем това, ние можем да се придвижим към по-състрадателен и смислен възглед за света.

Оригинал: http://www.alice-miller.com/en/control-and-the-innocence-of-the-child/

Категории: АВТОРИСТАТИИ

0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *