Алис Милър, 20 май 2005 г.

Най-дългото пътуване – или какво можем да очакваме от психотерапията?

Най-дългото пътуване в живота ми беше пътуването ми към самата мен. Не знам дали съм изключение в това отношение или има и други хора, които са преживели същото нещо. Със сигурност това не е универсален опит и за щастие има хора, които от момента на раждането са имали късмета да бъдат приети от родителите си такива, каквито са, с всичките техни чувства и нужди. От самото начало те са имали неограничен достъп до тези чувства и нужди. Не е трябвало да ги отричат, нито да започват дълги пътувания, за да открият нещо, което им е било отказано тогава, когато са имали най-голяма нужда от него.

Моят опит беше различен. Отне ми цял живот, за да си разреша да бъда това, което съм, и да се вслушвам в това, което моят вътрешен аз ми казва все по-директно, без да чакам за разрешение от други или да си осигурявам одобрението на хора, които символизират моите родители.

Често ме питат какво разбирам под успешна терапия. Всъщност аз съм дала непряк отговор на този въпрос в много от книгите си. Но след настоящото кратко встъпление може би ще съумея да го формулирам по-простичко: успешната терапия трябва да съкращава това дълго пътуване. Тя трябва да ни освобождава от  нашите вродени адаптационни стратегии и да ни помага да се научим да се доверяваме на собствените си чувства – нещо, което нашите родители са превърнали в трудно, дори невъзможно. Тъй като това е било забранявано и следователно е вдъхвало страх от самото начало, много хора намират за невъзможно да тръгнат на такова пътуване. Впоследствие ролята на родителите се поема от учителите, свещениците, обществото и морала, и всички те се съюзяват, за да циментират този страх. А както знаем, циментът много трудно може да бъде омекотен.

Голямото разнообразие от книги как да си помогнем чрез ненасилствена комуникация, включително ценните и мъдри съвети на Томас Гордън и Маршал Розенберг, са несъмнено ефективни, ако се прилагат от хора, които в детството са можели да дават израз на чувствата си без страх от порицание и са израснали сред възрастни, които са им служели като образец как да бъдат едно цяло със себе си. Но на по-късен етап в живота децата със сериозно накърнена идентичност не знаят какво чувстват и от какво в действителност имат нужда. Те трябва да открият това в терапията, да прилагат наученото към новите си преживявания отново и отново, за да постигнат увереността, че не бъркат. Като деца на емоционално незрели или объркани родители, те са били принуждавани да вярват, че техните чувства и нужди са били погрешни. Ако бяха правилни, мислят си те, техните родители нямаше да им отказват да общуват с тях.

Убедена съм, че никоя терапия не може да изпълни желанието, което много хора таят, а именно да разрешат всички проблеми, с които са се конфронтирали болезнено до този момент. Това е невъзможно, тъй като животът постоянно ни конфронтира с нови проблеми, които могат отново да събудят болезнените спомени, съхранявани в телата ни. Но терапията трябва да отвори достъп до нашите собствени чувства – на нараненото дете трябва да му бъде позволено да говори, а възрастният трябва да се научи да разбира и да се ангажира с онова, което детето се опитва да каже. Ако терапевтът е истински Просветен свидетел, а не възпитател, тогава клиентът ще трябва да се научи да признава емоциите си, да разбира тяхната интензивност и да ги трансформира в съзнателни чувства, които създават нови паметови следи. Разбира се, като всеки друг той ще се нуждае от приятели, с които да споделя тревогите, проблемите и въпросите си. Но тогава комуникацията ще приема по-зряла форма, свободна от експлоатация, защото двете страни ще са осъзнали експлоатацията, преживяна в детството.

Емоционалното разбиране на детето, което съм била някога, ми дава по-ясна концепция за биографията на това дете. Съответно тя ще ми даде различен вид достъп до мен самата. Тя ще ми даде силата да се справям с всекидевните проблеми по-рационално и ефективно отпреди. Едва ли можем да очакваме да ни бъдат спестени срещите с болката и дистресиращите преживявания. Това е нещо, което се случва само в приказките. Но ако аз не бъда повече загадка за самата себе си, тогава мога да действам и да разсъждавам осъзнато, мога да дам на чувствата си пространството, от което се нуждаят, за да се развиват. Това е, защото ги разбирам. И след като веднъж съм ги разбрала, те няма да пораждат толкова много страх както преди. Това задейства нещата, дава ни ресурс, на който да осланяме, ако и когато депресията или физическите симптоми отново напомнят за себе си. Известно е, че тези физически или ментални състояния ни известяват за нещо, че може би те се опитват да извадят на повърхността някое потиснато чувство. Тогава ние можем да се опитаме да признаем това чувство.

Тъй като пътуването към себе си е пътуване, което продължава цял живот, краят му няма да съвпадне с края на терапията. Но успешната терапия трябва да ни е помогнала да открием и усетим нашите собствени автентични нужди и да ни е научила да ги удовлетворяваме. Именно това никога не са могли да правят хората, които са били наранени в ранно детство. Ето защо след терапията основното затруднение продължава да бъде удовлетворяването на нуждите, онези нужди, които сега се заявяват още по-силно и ясно отпреди. Удовлетворяването на тези нужди тогава може да стане по начин, който да е в хармония с въпросния човек и да не причинява вреда никому.

Не винаги можем да заличим следите, оставени от ранното възпитание. Но веднъж възприети осъзнато такива, каквито са, те могат да бъдат използвани конструктивно, активно и креативно, вместо да бъдат просто преживявани по пасивен и себеразрушителен начин. Например, хора, които са могли да преживеят ранните години от живота единствено обслужвайки своите родители, могат, като съзнателни индивиди, да престанат да жертват нуждите си в служба на другите, както са били принудени да постъпват в детството. Те могат да потърсят начини да прилагат рано придобитите умения да разбират и помагат на другите така, че собствените им нужди да не остават пренебрегвани в този процес. Може би самите те ще могат да станат терапевти и по този начин ще задоволят собственото си любопитство. Ако направят ТОВА, те няма да практикуват тази професия, за да доказват собствената си сила. Веднъж преживели осъзнато безсилието на своето детство, те повече няма да се нуждаят от подобни доказателства.

Тогава тези хора могат да станат Просветени свидетели, които помагат да клиентите си, като ги подкрепят и застават на тяхна страна. Това трябва да става в пространство без морален натиск, пространство, където клиентът (често за пръв път в живота) може да преживее какво означава да разбираш сам себе си. Терапевтът ще бъде в състояние да предоставя на клиента такова пространство, ако е преминал през същия опит. Ще дойде момент, в който ще се захвърлят патериците на морала или професионалното обучение (прошка, „положително мислене“ и др.). Те ще са станали безполезни, защото терапевтите ще знаят, че и те, и техните клиенти има здрави крака, на които да стъпят. Веднъж подготвени да погледнат своето детство в лицето, никой от тях няма да се нуждае повече от тези патерици.

Оригинал: http://www.alice-miller.com/en/the-longest-journey/

Категории: АВТОРИ

0 Коментара

Вашият коментар

Avatar placeholder

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *