Лошо нещо ли е агресията?

/в светлината на евровота/

Една тема, която редовно обсъждам с различни клиенти, е темата за агресията.

Като чуят „агресия“, хората веднага слагат знак „минус“.

Вярно е, че има разрушителна агресия. Тя е тази, от която всички се страхуваме заради нещата, които виждаме около себе си – убийства, измами, атентати, безогледност. Твърде много унищожение има около нас и с право се страхуваме.

Но какво да кажем за съграждащата агресия?

Представете си колко тренировки, подготовка и амбиция е нужна на един алпинист, за да изкачи някой четирихилядник! Ако няма хъс и спортна злоба, ако няма силното желание да се докаже и да надмине възможностите си, ще може ли да го направи?! Нима тук няма агресия? Има и още как!

Истинските спортисти, водени от желанието да постигат, впрягат своята агресия за постигане на благородни цели и за разширяване на човешките възможности. Виждали ли сте успешен спортист, който да е вял и инертен?

Там, където има съграждане, развитие и постигане, има агресия, но с обратен, положителен знак. Всички велики човешки постижения са резултат от градивна агресия.

Агресията е просто енергия, сила, впрегната в действие. Енергията е неутрална. Ще припомня популярния пример с атомната енергия – може да се използва за бомби, може и за атомни централи. Или примера с ножа – може да послужи за убийство или за операция.

Онези, които използват вродената си агресия по подходящ начин, имат много по-успешни бизнеси и кариери. Тя им помага непрекъснато да са в течение на новостите, да проучват, да печелят клиенти, да разширяват територията си. Не може да си успешен бизнесмен, ако не носиш достатъчно агресия в себе си. Говоря за съграждащата агресия, а не за другата.

Но какво се случва, когато човек се бои от агресията? Мноого интересен въпрос!

Страхуващият се от агресията, която както стана ясно е просто енергия, приведена в действие, всъщност се отказва от тази сила, от тази енергия, която притежава по рождение.

Това ясно се наблюдава в психологията на жертвата. Жертвата се отказва от своята агресия, разбирай „сила“, и я предоставя на някой друг, който да я ползва вместо нея.

И започва да чака този някой друг да я спаси, да я оправи, да я извади от кашата.

Разбираш ли в какво се състои абсурдът!? Жертвата се отказва от собствената си сила и се поставя в ръцете на друг, който да й реши проблема, поради страх да не бъде социално неприемлива, да не изгуби нещо или поради други нейни си причини.

А какъв може да е този някой друг? Не ще да е много читав. Или е някой насилник, или манипулатор, или нещо такова. Защото аз доволна жертва не съм видяла.

Не мога да не направя връзка със скорошните избори, понеже именно те ме накараха да се размисля по темата. 90% от хората около мен не гласуваха. Всичките са добри и свестни хора, много от тях с достатъчно добър интелект. Но предпочетоха да не гласуват, вместо да дадат гласа си за някоя от партийните централи /в което напълно ги подкрепям, впрочем/.

Резултатите са известни.  

След десетилетия негласуване, тъй като честните хора в България не искат да гласуват за „маскари“, става така, че ни управляват тези, които ни управляват.

С негласуването се отказваме от силата си и я предоставяме на друг – било на мургави сънародници, които нямат нищо против да пуснат бюлетина срещу кебапче, или на онези, за които властта и политиката са доходен бизнес.

За съжаление, негласуването не ни прави по-добри и по-достойни хора, а жертви, които доброволно се отказват от правото си да се противопоставят и да променят нещата.               

Само не казвайте, че нищо нямаше да се промени, ако бяхте гласували.

След толкова години негласуване имаме днешните резултати. Така че напълно логично, ако през всички тези години всички ние бяхме упражнявали правото си да гласуваме, ако не бяхме се отказвали от собствената си сила и агресия да променяме света около себе си, убедена съм, всъщност твърдо го вярвам, че действителността в България щеше да е по-различна. А и гласуването не е единственият начин да се участва в процесите.

Трайните усилия във всяка една посока водят до съответния резултат. За 30 години преход, тоест за поколение и половина, щяхме да постигнем нещо друго, а не сегашното положение.

Но първо трябва да изберем да не сме жертви. И да решим, че от нас зависи всичко. Както животът ни, така и държавата ни.

Във всеки случай сегашните ни политици са ни големи учители. Чудя се какво още трябва да направят, за да успеят да извадят народа от търпение. Защото българинът е много търпелив, но НЕ в положителния смисъл на тази дума. Чак ми става страшно, като се сетя.