или Господ ни е дал смирението, за да разберем, че не сме всеможещи

Първо искам да направя следното условие: тук не става дума за хора, изкушени от властта или за маргинали. Ясно е, че на тях смирение им е нужно, но е малко вероятно да им се случи.

Ще споделя мнение по отношение на хората със свръхизисквания към себе си и другите въз основа на опита ми с клиенти. В обществото съществува такава тенденция на свръхизискване, която от своя страна е в пряка връзка с невротичността на съвремието ни.

Днес е време на възможности, на информация. Човек може да учи, да прави бизнес, да се развива, каквото реши. И това е прекрасно. Едно-две поколения назад не са имали шанса, който имаме днес ние и нашите деца. Живеем в една хранителна среда от възможности. Кое е опасното на тази среда? По-точно кое я прави опасна? Според мен това е липсата на вътрешен барометър, на вътрешно мерило за това кое е нашата възможност и кое не. Опасно е, когато външната среда определя изцяло нашия вътрешен свят, когато нямаме верни критерии за нужно и ненужно, за наше и чуждо.

Още по-опасно става, когато свръхизискванията към личността се предявяват на ниво институция. Вижте само какво става в училище – купища ненужна информация и тестове, които затъпяват, вместо да развиват, които уеднаквяват децата, вместо да разгръщат индивидуалността им. Когато към това се добави и родителският натиск, когато майки напускат работа, за да помагат на детето да се готви за изпити, или когато от него се изисква постоянно висока конкурентноспособност, тогава бъдещият невротик е готов. От малки по лицата им личат депресия, недоволство, белези на бърнаут от учене до изнемога, проявява се психосоматика.

Каква е връзката със смирението? Смирението е чувство, което по принцип се изпитва рядко. Има хора, при които то е част от разбирането за нещата и те винаги са по-балансирани и мъдри. За съжаление, обаче, са рядкост. Най-често смирение се изпитва, когато човек преживее трагедия и проумее, че има неща по-силни от него. За да не се стига дотам, Господ ни е дал смирението като възможност да осъзнаем, че няма как да бъдем като него – всемогъщи, всезнаещи и всеможещи. Ние сме просто хора и в това няма нищо лошо. Ако се мислиш за нещо друго или за Него, спешно се обърни към специалист в съответното здравно заведение. Смирението е начин да разберем, че можем толкова, колкото можем, че знаем толкова, колкото знаем, че правим грешки, защото се учим. Смирението е важно, за да се приемем такива, каквито сме, без претенции към себе си и нашите създатели. Смирението, че не можем всичко, е път към приемането на себе си. И това ми се вижда по-смислено, отколкото истеричното налагане на безумни изисквания да бъдем перфектни, хиперподготвени и преуспели като другите. Къде остава радостта от живота в тази надпревара да не останем по-назад? А другите, като са толкова напред, щастливи ли са?

За мен смирението е част от пътя към себе си. Когато преследваме цели, които са ни чужди, ние не сме щастливи. Когато избираме онези възможности, които са ни по сърце и душа, тогава включваме и вътрешния потенциал – радостта да правиш своето дело, да следваш своята мечта, а не чуждата, да твориш живота си с вдъхновение. Когато външните възможности и вътрешният двигател се задействат заедно, тогава се случват мечтите. Препоръчвам на всеки, който се страхува да не изостане в днешната невротична надпревара, да казва всеки ден следната молитва: „Прости ми, Господи, че не мога да свърша всичката работа на света, че не мога да спечеля всичките първи места на света и че не мога да бъда съвършен!“ Убедена съм, че прегрешенията ще му бъдат опростени на момента.

социални бутони


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *