Своя живот ли живееш или нечий друг?

Психологическото отделяне или сепарацията от родителите е жизненоважен етап от психологическото порастване на всеки човек. Какво означава едно дете да се отдели психологически от своите родители? Означава да поеме пълна отговорност за живота си, а това на първо място означава да се справи с всички претенции, обиди и вина, които изпитва към тях. Едва тогава то ще може да ги приеме такива, каквито са – хора с техните лични грешки, с недостатъците и предимствата на тяхното поколение. Но преди всичко хора, благодарение на които се е появило на бял свят, за което заслужават уважение и почит.

Колкото и странно да изглежда, не всички преминават през този етап на отделяне. Психологическата зрялост и физическата възраст не са правопропорционални величини. Практически малцина достигат психологическа зрялост, докато мнозинството си остават психологически деца, подрастващи или юноши, независимо че може да имат фирми, престижни професии или да са на 60 или 70 години.

Защо се получава така, че дори в по-късна възраст човек може да остане психологически зависим от родителите си? Има няколко етапа, през които преминава естественият процес на сепарация. Всеки етап е свързан с удовлетворяването на основни човешки потребности като любов, сигурност, принадлежност, самоидентификация, като всички те са важни за формирането на отделното човешко същество, на индивида. Когато бебето се ражда, то се отделя от майката физически, но запазва връзката на емоционална слятост  и физическа близост, понеже има нужда от сигурност и защита, за да оцелее. Началото на психологическата сепарация започва към края на първата година и особено през 3-тата година, когато детето започва да проявява самостоятелност и да се отделя от майката, за да изучава света и да се опитва да прави нещата самό. Ако то не бъде насърчено в първите си опити за самостоятелност, ако бъде ограничавано с думи като „Още си малък, дай на мен! Ти не можеш!“, то няма да изгради нагласата да опитва, да се учи от опита и да разчита на себе си. Прекаленото обгрижване независимо в коя възраст е толкова вредно, колкото и неглижирането на детето, защото го приучава към несамостоятелност и неинициативност. Периодът 10-12 години е възрастта на самоидентификацията, когато детето открива, че може да има различни ценности и интереси от родителските. Ако в този период то не срещне нужното разбиране от страна на родителите, които не го подкрепят и не го насърчават в стремежа му да открие своята индивидуалност, ако е подложено на неоправдана критика или на прекомерни изисквания, то пропуска възможността да преодолее тази толкова важна нормативна криза и да заложи основите на мисленето си като отделен човек. Вместо това то остава впримчено в мрежите на родителските възгледи, разбирания и изисквания, отлагайки откриването на своите собствени възгледи и разбирания за света за един по-късен етап, когато ще бъде по-независимо от родителите. Следващият важен етап е възрастта 19-20 години, когато детето напуска родителския дом, за да учи или за да създаде собствено семейство. Въпреки че физическото напускане на родителския дом не означава непременно психологическа отделеност от родителите, то е необходим етап, в който човек поема отговорност за себе си и живота си в много голяма степен.

Ако в някой от тези важни периоди на развитието базовите човешки потребности останат неудовлетворени, детето ще продължава несъзнавано да търси от родителя недополучените любов, внимание, уважение и подкрепа. Това то може да прави или като се съобразява с родителя и му угажда, приемайки неговата критика и изисквания, както е правило в по-ранна възраст, или като се бунтува срещу него, като го обвинява и предявява претенции. И в двата случая е налице незавършен процес на психологическо отделяне от родителите, което прави детето зависимо от тях по видим или невидим начин.

По какво можем да разберем, че не сме преминали напълно процеса на сепарация? Най-важният индикатор е степента на самостоятелност. Ако след 25-годишна възраст човек продължава да живее при родителите си, той не е самостоятелен, независимо от образованието и работата си. Ако не умее да взема самостоятелни решения, ако очаква одобрение и похвала не само от родителите, но и от всеки друг, ако зависи от мнението на околните, за да се чувства добре със себе си, ако няма ясно очертани собствени граници и не умее да се защити или отстои, когато се налага, а чака друг да направи това вместо него, всичко това означава, че той е останал в някаква степен на психологическа слятост с родителите си и не се е формирал като напълно самостоятелно, отделно човешко същество. Вторият важен индикатор е степента на отговорност, която носим за живота си. Психологически зрелият човек носи 100% отговорност за всичко, което му се случва в живота. Той не вини държавата или системата /тоест майката/  за собствените си несполуки, а търси начини да постига нещата, към които се стреми. Всички, които се жалват от несправедливостите в родната действителност са психологически деца или подрастващи, защото децата и подрастващите не носят никаква или много малка отговорност за постъпките си. На тях винаги им е виновен някой друг.

Може ли да се коригира тази психологическа незрялост? Разбира се, че може. Терапията не е нищо друго освен процес на психологическо порастване и замяна на детските стратегии с такива, които са по-подходящи за възрастния човек. Терапевтът подпомага именно вътрешното израстване и осъзнаването като отделно човешко същество с право на собствен живот, собствена индивидуалност, собствени схващания за нещата. Психологическата сепарация от родителите носи на първо място освобождение от усещането, че не живеем своя собствен живот, а някой, наложен от другиго, пък било то и от хората, които считаме за най-близки. Тази вътрешна свобода се проявява с огромни ползи във всички аспекти на личния живот – отношения с партньора, работа, личностно развитие. И едва когато човек е стабилен в себе си и живее живота си по своите собствени правила, едва тогава той може да приеме родителите такива, каквито са, да разбере слабите им страни, да признае силните им страни и да оцени полученото от тях по достойнство и с благодарност, без да се чувства длъжен, но също така без да смята, че и те са му длъжни с нещо.

бутони към социални мрежи


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *