Грешката – движение напред или движение назад?!

Толкова много е говорено, че грешките ни помагат да растем, че изглежда няма какво повече да се каже. И все пак тази житейска истина не е интегрирана добре в нашите културно-поведенчески модели. Как е общоприето да се реагира на грешките? Стремим се да ги избягваме, което може да се превърне в силно ограничаващо поведение – заради страх от предишни грешки човек не прави нищо или почти нищо. Срамуваме се от тях, защото смятаме, че да се греши означава да сме неподготвени, неспособни или безотговорни. Това разбиране за грешката се създава отрано, още в училище. Ако си подготвен, получаваш „шест“ и похвала, ако не си подготвен, получаваш „две“ и мъмрене пред класа и епитети от съучениците –„мързелив“, „глупав“, „двойкаджия“.

Това, което не правим с грешките, е да ги анализираме, за да видим какво е довело до тях. В прогимназията имах учителка по математика, която много уважавах, въпреки че не харесвах предмета й. Тя обичаше да казва, с линия и тебешир в ръката: „Моля ви, ученици, грешете, за да знам къде не ви достигат знания!“ Твърдеше го насериозно и ние й вярвахме, защото нейните ученици традиционно се представяха най-добре на изпитите след седми клас. Та грешката показва къде не ни достигат опит, знания и правилен подход. Тя не е нещо срамно и може да не бъде нещо фатално, ако се поучим от нея. Грешката сочи пътя на нашето развитие. Не съм виждала дете, което изведнъж да стане и да тръгне. А вие? То ще пада, ще се клатушка, ще се поудари и ще направи много опити, докато се научи да ходи стабилно. В живота сме като бебетата, правим грешки, падаме и ставаме, докато ни се получи това, което искаме. Но има известна разлика. Бебето не е научено да се срамува от неуспешните си опити да опознава света. Тъкмо напротив, когато се опари или удари, то се учи да се пази. Докато поради втълпеното отношение към грешенето по-големите деца и възрастните по-често изпитват срам и страх, че са се представили като глупави или неуспешни. Бебето е движено единствено от непреодолимото си любопитство да опознава света. Сигурно сте чували за известни хора, които на принципа „тъпо, но упорито“ не са спирали да правят грешка след грешка по пътя към някаква цел, докато не са стигнали до нея. Последното нещо, което би им хрумнало, е да се откажат. Както на бебето, впрочем. Това са успешните хора. Няма успешен човек, който да не се е провалял поне няколко пъти. Ако има, аз лично бих се усъмнила, че нещо не е наред. Как може човек да открива света, като знае всичко за всичко? Информацията е едно, живото знание е друго. Живото знание е нашият опит, преживените и осмислени грешки, нещо, което сме прекарали през себе си, преживели, изстрадали, преосмислили. Живото знание е преобразуваната грешка, която сме превърнали в  потенциал, в ресурс. Детето, което е пипнало топлата печка, няма да го направи пак, но е малко вероятно да се откаже да експериментира с нея. По-скоро рано или късно ще разбере как да я включва и изключва, и ще открие съвсем неподозирани хоризонти/!/

По същия начин постъпват и онези възрастни, за които грешката е източник на възможности. Те я анализират, интегрират наученото в практиката и превръщат грешката в опит. Хората, които се учат от допуснатите грешки, са по-успешни и се развиват постоянно, самоъпдейтват се, така да се каже. Грешка в системата, мдаа, интересно как да я отстраним?! Онези, които се срамуват от грешките и ги избягват, съответно са по-сковани, по-конвенционални и не поемат рискове.

Както е казал един мъдър човек: „Не мога да променя стореното, но мога да променя отношението си към него“. Което впрочем е същността на терапията. Няма как да променим случилото се в миналото. Това, което можем да направим, е да го разгледаме от друга гледна точка, която ще му даде нов смисъл. Можем да разгледаме причините, които са довели до него, и можем да ги коригираме. Тогава в голяма степен ще сме сигурни, че няма да повторим същата грешка. Така грешката се превръща в опит, нещо преживяно и преболедувано, нещо, което нашата житейска „имунна система“ може да разпознава. Дори и да не се получи от първия път и да повторим същата грешка, това означава единствено, че не ни достигат още умения и знания, а не че сме неадекватни. Тоест имаме нужда да продължим да доизграждаме имунитета си.

Затова грешките са нещо много полезно, много инструментално. Те сочат конкретно къде имаме нужда да се надградим като знания и умения или още по-добре – като разбиране на себе си и света – за да продължим да се развиваме. Защото пак, както е казал неизвестен мъдрец: „Застой няма. Има само движение напред или движение назад.“

spodelime.com


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *