Говоря това, което мисля. Ако някого го обижда това, нищо не мога да направя. Но аз ще бъда честен. – Джеси Вентура

Когато някой се обижда на друг, това изглежда доволно неагресивна реакция. Един казал, друг се засегнал, но нищо особено не е произлязло. Има хора, обаче, които се обиждат и от най-незначителни неща и карат околните да бъдат нащрек и да внимават какво говорят.

Обидчивият човек има склонността да отнася всичко или почти всичко от казаното към себе си. Отстрани това изглежда като неадекватна реакция, която не издържа на никакви аргументи, но в неговите очи не е така. Той е убеден, че думите на шефа му съдържат забележка по негов адрес или че шегите на колегите няма как да се отнасят към някой друг. Все едно светът се е завъртял около него, но не с обожание и възхищение, а с цел да го критикува и да му се присмива.

Хората, които се обиждат лесно, имат ниско самочувствие и възприемат себе си като раними, уязвими и неспособни да се защитят. Трудно им е да се отстояват, да отказват и да комуникират от позицията на равнопоставеност. Те виждат света като недружелюбен и враждебен и поради тези причини стоят постоянно в позицията на жертва. А тъй като жертва без насилник няма, тази роля остава за околните. На тях им се пада да играят лошите, които пренебрегват, засягат, наскърбяват и прочие горката жертва. Обидата отправя следното послание – аз съм беззащитен /добър, свестен, работлив и онеправдан/, а  ти си лош и виновен /понеже обиждаш безпомощен човек като мен/, ти си агресор и насилник. Волно или неволно хората около обидчивия са принудени да играят често тази роля. Те започват да внимават какво казват, как го казват и пред кого. Неизказаното обвинение и вменената роля пречат на нормалното общуване и отношенията, които се свеждат до борба за странно надмощие – кой ще излезе по-прав /и обиден/ и кой лош /и виновен/.

Характерно за позицията на жертва е пренасянето на отговорността извън себе си. Винаги е виновен някой или нещо друго. За децата е присъщо да не носят отговорност и те се учат да го правят, като обвързват действията си с последствията от тях. Непоемането на отговорност е признак за незрелост. За какво не поема отговорност обидчивият? Например, за емоциите, които изпитва, за гнева, който не смее да покаже, понеже го смята за нещо лошо, или за безсилието и уязвимостта си. „Кой, аз ли се гневя? Глупости, няма такова нещо.“ Не поема отговорност за положението, в което пак някой друг го е поставил. Не поема отговорност да види причинно-следствената връзка между поведението си и ситуацията, в която се намира. Когато човек поема отговорност за някакъв проблем, самият акт отваря път към решението на проблема. Поемането на отговорност и намирането на решение са като двете страни на една монета. Защото моят проблем мога да го реша единствено аз, а твоят проблем – единствено ти. Ако твърдя, че това не е мой проблем, тогава няма кой да го реши, понеже никой друг не го интересува.

У обидчивия има натрупана много вътрешна агресия, която не намира естествен излаз поради нагласата му да бъде винаги добър и да не изразява чувствата си. Тази стопирана агресия се освобождава по заобиколни пътища чрез стоварването на отговорността върху другите, които са лоши и насилници. Тогава вече обидчивият си дава правото да изразява своето „законно“ недоволство и възмущение, което иначе не би дръзнал да покаже, защото не си позволява да се конфронтира директно. Но може да си позволи неявна агресия, която е замаскирана и не се осъжда от общественото мнение. Като цяло такива хора са много критикарски настроени, знаят точно как трябва да се правят нещата и какво е щяло да стане, ако еди кой си беше постъпил не така, а иначе. Те обаче си стоят на ниво „думи“, понеже здравата природна агресия, онази, която е в основата на самоизявата, положителната амбиция и самореализацията, при тях е блокирана.

Обидата не е сред базовите емоции, а се научава от детето, когато родителите се поддадат на обидата му и то разбере, че разполага със средство, с което може да ги манипулира. При непорасналите възрастни обидата продължава да бъде социален инструмент, а обидчивостта като черта на характера се превръща в психологическа защита и в средство за получаване на някаква изгода.

share button


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *