Що е омраза ?

Алис Милър, 1 април 2005 г.

Имаме склонност да свързваме думата „омраза“ с идеята за опасно проклятие, от което трябва да се освободим възможно най-бързо. Често се изказва и мнението, че омразата отравя самото ни същество и прави невъзможно да излекуваме раните, произхождащи от детството. Моят възглед по въпроса е много различен и това е водело до чести недоразумения. Съответно опитите ми да хвърля светлина върху явлението „омраза“ и да подложа понятието на по-щателно изследване се оказаха не много успешни засега.

Аз също вярвам, че омразата може да отрови организма, но само когато е несъзнателна и викарно насочена към фигури-заместители или изкупителни жертви. Когато стане така, омразата не може да бъде преодоляна. Представете си, например, че мразя конкретна етническа група, но никога не съм си позволявала да осъзная как родителите ми са ме третирали като дете, как са ме оставяли да плача с часове в кошарката, когато съм била бебе, как никога не са ми давали нещо такова като любящ поглед. Ако случаят е такъв, то тогава аз ще страдам от латентна форма на омраза, която може да ме преследва през целия ми живот и да причинява всякакви видове физически симптоми. Но ако знам, че родителите ми са ми причинявали това от невежество и съм осъзнала своето възмущение от поведението им, няма да имам нужда да пренасочвам омразата си към други хора. С времето омразата към моите родители може да отслабне или временно да се разнесе, само за да лумне отново в резултат от събития в настоящето или нови спомени  Но аз знам за какво е тази омраза. Благодарение на чувствата, които съм изпитвала интензивно, сега познавам себе си достатъчно добре И НЯМА ДА ИМАМ НАТРАПЧИВ ИМПУЛС ДА УБИВАМ ИЛИ НАРАНЯВАМ НЯКОГО ЗАРАДИ ЧУВСТВАТА СИ НА ОМРАЗА.

Често срещаме хора, които са благодарни на родителите си заради боя, който са получавали като малки, или твърдят, че отдавна са забравили сексуалното посегателство, което са преживели в ръцете им. Казват, че в молитвите си са простили на родителите за техните „грехове“. Но в същото време изпитват импулс да прибягват до физическо насилие при възпитанието на децата си  и/или да ги насилват сексуално. Всеки педофил открито показва „любовта“ си към децата и няма понятие, че дълбоко в себе си той отмъщава за нещата, които са му били причинени като дете. Въпреки че не съзнава тази омраза, той продължава да е подвластен на нейния диктат. Такава ЛАТЕНТНА омраза е наистина опасна и трудна за преодоляване, тъй като не е насочена към човека, която я е породил, а към заместващи фигури. Циментирана в различни видове перверзия, тя може да се самоподдържа цял живот и да представлява сериозна заплаха не само за средата на човека, който я таи, но и за самия човек.

СЪЗНАТЕЛНАТА, РЕАКТИВНА омраза е различна. Като всяко друго чувство тя може да отстъпи и да избледнее, веднъж след като сме я преживели. Ако нашите родители са ни третирали лошо, може би дори садистично, и ние сме в състояние да се изправим срещу този факт, тогава естествено ще изпитваме чувства на омраза. Както казах, такива чувства могат да отслабнат или избледнеят напълно с времето, макар това никога да не става от днес за утре. Малтретирането, причинено на едно дете, не може да бъде превъзмогнато в пълната му степен наведнъж. Справянето с него е продължителен процес, в който аспекти на малтретирането проникват в съзнанието един след друг, запалвайки по този начин чувството на омраза. Но в такива случаи омразата не е опасна. Тя е логическо следствие от това, което ни се е случило, следствие, което се възприема изцяло само от възрастния, докато детето е било принудено да го търпи в мълчание години наред.

Наред с реактивната омраза към родителите и латентната омраза, отклонена към изкупителни жертви, съществува също и оправданата омраза към човек, който ни тормози в настоящето, физически или ментално, човек, от чиято милост зависим и от когото не можем да се освободим или поне вярваме, че не можем. Докато сме в такова състояние на зависимост или мислим, че сме, омразата е неизбежен резултат. Едва ли може да се смята, че човек, който е подложен на мъчения, няма да изпитва омраза към мъчителя си. Ако отричаме това чувство, ще страдаме от физически симптоми. Биографиите на християнските мъченици са пълни с описания на ужасните заболявания, от които са страдали, и значителна част от тях са кожни заболявания. Това е начинът, по който тялото се защитава срещу предателството към себе си. На тези „светци“ е било казано да простят на мъчителите си, да „обърнат и другата буза“ но възпалената им кожа е ясно указание за крайния гняв и омраза, които са потискали в себе си. Обаче щом веднъж успеят да се освободят от властта на мъчителите си, на такива жертви не им е нужно да живеят с омразата ден след ден. Разбира се, спомените за тяхното безсилие и ужасите, през които са преминали, може да избликнат по някакъв повод. Но е вероятно интензитетът на тяхната омраза да се смекчи с времето. (Разгледала съм този аспект по-подробно в последната си книга „Тялото никога не лъже – продължителните ефекти от жестокото родителстване“, Нортън, Ню Йорк).

Омразата е само чувство, макар и много силно и асертивно чувство. Като всяко друго чувство, то е признак за нашата жизненост. Така че ако се опитваме да го потиснем, ще трябва да платим цена за това. Омразата се опитва да ни каже нещо за травмите, които сме получили, а също и нещо за нас самите, нашите ценности, нашата специфична чувствителност. Трябва да се опитаме да й обърнем внимание и да разберем посланието, което носи. Ако можем да направим това, повече няма да има нужда да се страхуваме от омразата. Ако мразим лицемерието, неискреността и лъжата, тогава ще си дадем правото да се борим с тях, когато е възможно, или да се отдръпваме от хората, които вярват само в лъжата. Но ако се преструваме на глухи за тези неща, тогава предаваме самите себе си.

Почти универсалното, но всъщност силно разрушително предписание  да прощаваме на нашите „насилници“ насърчава такова предателство към себе си. Религията и традиционният морал постоянно превъзнасят прошката като добродетел и в много форми на терапия тя погрешно се препоръчва като път към „изцелението“. Но е лесно да се демонстрира, че нито молитвата, нито автосугестивните упражнения в „положително мислене“ могат да противодействат на  оправданите и витални отговори на тялото на униженията и другите травми на нашата цялостност, получени в ранното детство. Осакатяващите заболявания на мъчениците са ясна индикация за цената, коато е трябвало да плащат за отричането на чувствата си. Така че няма ли да бъде по-лесно да попитаме към кого е насочена тази омраза и да признаем защо всъщност е оправдана? Тогава имаме шанс да живеем отговорно с нашите чувства, без да ги отричаме и да плащаме за тази „добродетел“ с болести. Бих се усъмнила, ако някой терапевт ми обещае, че след терапията /и евентуално благодарение на прошката/, ще се чувствам свободна от нежелани чувства като ярост, гняв или омраза. Какъв човек ще бъда, ако не мога да реагирам, поне временно, на несправедливостта, нахалството, злото  или на арогантното малоумие с гняв или ярост? Няма ли това да бъде ампутация на емоционалния ми живот? Ако терапията наистина ми е помогнала, тогава трябва да имам достъп до ВСИЧКИ мои чувства за останалата част от живота си, а също и съзнателен достъп до моята собствена история като обяснение за интензивността на реакциите ми. Това бързо би смекчило тази интензивност без сериозни физически последствия от рода на онези, които са причинени от потискането на емоции, останали неосъзнати. В терапията трябва да мога да се науча да разбирам чувствата си, а не да ги заклеймявам, да гледам на тях като на приятели и защитници, вместо да се боя от тях като от нещо чуждо, срещу което трябва да се боря. Въпреки че нашите родители, учители или свещеници може да са ни учили да практикуваме такава себе-ампутация, ние трябва най-после да осъзнаем, че това е много опасно. Не може да има съмнение, че по този начин ставаме жертви на жестоко осакатяване.

Все още има страни, в които физическото наказание е неразделна част от възприетия подход на „възпитание“. Но никой учител няма да бие децата, поверени на грижите му, освен ако самият той не е бил бит като дете и принуждаван да се учи да потиска гнева си. Той ще си го изкарва на децата в клас, без да знае защо го прави. Вярвам, че осъзнаването на този факт може да спаси много деца от излагане на такава бруталност. И ако управляващите имаха ясното съзнание за собствената си лична история, това щеше да спести на цели нации ефектите от тяхното невежество и жестокост. Не нашите чувства са опасни за нас и обкръжението ни, а откъсването от тези чувства поради страха ни от тях. Тук именно трябва да търсим причините за онези, които убиват в състояние на амок, за атентаторите-самоубийци и безбройните съдии, които си затварят очите за истинските причини за престъпленията, за да спасят родителите на правонарушителите и да държат в мрак собственото си минало.

Оригинал: http://www.alice-miller.com/en/what-is-hatred/

социални мрежи

Публикувано в себепознание. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *