Ограниченията – извън или вътре в нас?

„Който иска, търси възможности. Който не иска, търси причини“.

 Едни биха отговорили еднозначно, че ограниченията са извън нас – в държавата, парламента, манталитета, бедността. Други ще кажат, че ограниченията са вътре в нас – в начина на мислене, страховете, онаследените нагласи от родителите. Съгласявам се с вторите поради личното си разбиране, но също защото посоката, в която може да се действа, някак носи по-големи шансове за промяна. По-лесно е да преобразуваш собствените си вярвания, отколкото обществените, които се преобръщат не с години, ами с десетилетия, както показа българският преход.

В какво собствено се състоят ограниченията, които си налагаме сами? На първо място това са представите за живота, за нас самите и за другите, които се формират в ранна възраст под влияние на семейната среда и училището и периодично се надграждат в житейските периоди. Това са вярвания, които някога сме възприели безкритично и за които обикновено не подозираме, че съществуват. Когато детето се отглежда с любов и подходящи грижи, то вгражда в себе си отношението на значимите хора към него и на тази основа формира ранните си разбирания за света. Такова дете ще е в състояние да се доверява и да гради взаимоотношения, ще може да поема рискове и да експериментира, ще може да развива потенциала си и да реализира талантите си. Ако обаче расте в среда, в която негови основни потребности, както физиологични, така и емоционални, остават незадоволени, то формира съвсем други вярвания за себе си и околните, които рано или късно се превръщат в пречка за реализацията му в семейството, работата, бизнеса. Ако едно дете отрано интегрира схващането, че е слабо и безпомощно, впоследствие то ще се опита да го компенсира, като се вживее в ролята на можещо и справящо се с всякакви трудности. Животът на такъв човек е изпълнен с предизвикателства, които мобилизират цялата му енергия, с непрекъснато себедоказване, търсене на поредния връх за преодоляване и поемане на отговорности, които не са негови. Но е възможно също детето да възприеме ролята на жертва в живота и тогава ще се изживява като онеправдано в отношенията си или ще заема пасивна позиция в този несправедлив свят, като прехвърля цялата отговорност за собствения си живот върху другите.

Освен вярванията съществуват и емоционални ограничения, това са страховете. Те са особено действени спънки, понеже нищо друго не ни държи в тясната зона на комфорта, както страхът. Той пази от реални опасности, но уви и от успеха. Човек може да таи страх от одумване, негативна оценка, провал, загуба, болка, риск, несигурност, неизвестност  и това е най-мощната спирачка, която някои не спират да натискат цял живот. Жалкото е, че това са стари емоции и страхове, понеже емоциите, които преживяваме в настоящето, обикновено са от миналото. Някога сме преживели провал и болезненото чувство се е впечатало и се активира при всяка сходна ситуация, държейки ни в капана на миналото.

Освобождаването от вътрешните ограничения става чрез вътрешна работа по тяхното идентифициране, осъзнаване и разпознаване на начините, по които се проявяват в ежедневието. След това човек се изправя пред дилемата дали иска да продължи както досега или да ъпдейтне старите си вярвания в съответствие с ресурсите, които притежава като възрастен. Накрая трябва да приложи новите си разбирания на практика и да формира нов подход и ново поведение. Звучи сложно, но веднъж щом алгоритъмът е усвоен, нещата стават лесни. Във всеки случай осъзнаването на вътрешните спирачки носи освобождение от миналото и е първата крачка към създаването на живота такъв, какъвто го искаме.

бутон за социални мрежи

Публикувано в себепознание. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *