За прекомерния контрол или за страха, отгледан в детството

„Аз нищо не контролирам на този свят и напълно съм се смирил с това.
Аз просто съм прашинка, плаваща в чаша с вода. – Майкъл Джира“.

Съвременният начин на живот и съответно на мислене, еманципирането на индивида, конкурентността, възможностите на технологиите, образованието, схващането, че резултатът зависи правопропорционално от усилията и следователно колкото повече труд влагаме, толкова повече ще ни се получават нещата, създават у нас, съвременните хора, усещането, че всичко зависи от нас и е в обхвата на нашия контрол.

Тази конкурентна и амбициозна философия има своето положително рационално зърно и обикновено хората, които мислят по този начин, са активни, отговорни, обичат да се развиват и да побеждават, изобщо всичко е супер, докато нещата вървят добре. Но когато стратегията започне да отказва  и особено когато неуспехите системно зачестят, тогава този човек няма за какво да се хване, няма на какво да стъпи, защото във философията на контрола няма такъв спасителен бряг, и настъпва срив.

Дали нещата зависят от нас толкова, колкото си мислим, и в какво бъркаме, според мен всеки може да си го изясни сам според собствената ситуация. Въпросът е защо толкова се притесняваме от неуспехите, загубите и провалите или пък от това, че положението или близките се изплъзват от нашия контрол. Отговорът е еднозначен – страх. Страх поради различни причини – страх да се провалиш, да сгрешиш, да пуснеш другия, защото му нямаш доверие или по-точно нямаш доверие на самия себе си, че можеш да го задържиш по друг начин. Това е дълбоко закодиран страх, отгледан в детството, в основата на който лежат детските разбирания за живота, например: Ако сбъркам или ако не успея, значи съм лош, глупав, мама няма да ме обича, приятелите ще ми се смеят, какво ще кажат другите, пак ще остана сам, няма да ме харесват, не мога да допусна това и трябва на всяка цена да успея, да се покажа, че мога, че съм достоен за тяхното внимание и любов.

Докато в детството ефектите от такова мислене са ограничени в рамките на семейния и училищния кръг, то в живота, на голямата сцена на възрастните, нещата изобщо не стоят безобидно. Там провалите се виждат от всички, грешките се наказват с уволнение или понижение, отношенията в семейството се влошават, защото на партньора му омръзва да му казват какво да мисли и как е щяло да бъде по-добре да постъпи, или пък синът-тийнейджър обявява бунт срещу родителя, който го третира като малко дете, вместо да му се довери и да му признае правото да търси себе си.

Истината е, че идеята, че можем всичко и следователно можем да контролираме всичко, е една илюзия, но спасителна илюзия. Тя ни спасява от собствените ни страхове, че не можем, не ставаме, че не сме достойни за любов. Тя ни защитава и от стреса и от страха от непредвидени опасности. Ако нашият свят е добре организиран и подреден, ако всичко е планирано и върви, както сме го предвидили, тогава няма място за страх и опасения. Лошото е, че както с другите илюзии, тази спасителна стратегия рано или късно търпи крах. Защото човекът не е Господ, за да може всичко и да може да контролира всичко. А колкото по-голяма е една илюзия, толкова повече боли, когато се разбие.

И все пак, какво да се прави, когато нещата стигнат дотам? Много просто – необходимо е да погледнеш в себе си и да се опиташ да разбереш тези детски страхове. После ще решиш дали си струва да продължават да управляват живота ти или да ги оставиш в миналото. В този смисъл философията на контрола се оказва действена и сега – всичко е в твоя контрол, но не от позицията на страха, а на разбирането и прошката към себе си.

бутон за сайт

Публикувано в себепознание с етикети , , . Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *