Достатъчен ли е талантът?

Достатъчен ли е талантът, за да следваш предназначението си?

Соня беше на 32 г. Работеше като секретарка в голяма компания, където я ценяха, защото беше истински професионалист – изпълнителна, информирана, винаги готова с най-доброто решение, виртуозен организатор на графици и срещи. Умееше тактично да стои в сянка, но сякаш четеше мислите на шефа и винаги беше на точното място в точното време. Изобщо секретарка-мечта.

Обаче тайно в себе си Соня не харесваше работата си. Струваше й се твърде рутинна. Соня беше творческа натура и имаше детска мечта – да стане писател. Като малка пишеше разкази и стихове, в гимназията учителката по литература четеше нейните есета пред целия клас. Докато учеше в университета, тя откри, че харесва да пише любовни романи. Приятелките й се захласваха по тях и я подканяха да намери начин да започне да публикува. Един ден Соня събра кураж и отнесе любимия си роман в едно издателство. Но не случи, защото когато отиде на втора среща, за да получи отговор, редакторът грубо прелисти ръкописа и каза лаконично: „Не е лошо, госпожице, но имате още много път да извървите!“ Соня потъна в земята, събра листите и побърза да си тръгне. Никога повече не опита пак. Думите на редактора й бяха подействали като шамар.

Родителите й също не даваха дума да се издума за писателство. Баща й, който беше свикнал в къщи да му се подчиняват без обяснения, отсече, че това не е професия за една жена. Майка й, която за всичко се съгласяваше с него, го подкрепи и това сложи край на мечтата на Соня. Не беше свикнала да се противопоставя на родителите си. Винаги, когато го правеше, после се терзаеше от чувство на вина, че им създава главоболия. Така с времето остави на тях да вземат решенията за живота й. Не искаше да ги разочарова или огорчава, когато настояваха, че било за нейно добро. Баща й имаше връзки и й намери работа в тази компания, като каза, че това е само началото на нейната кариера. Ако се справела както трябва, щял да й осигури ходатайство за по-добра позиция. Ако се наложело, щяла да запише второ висше по мениджмънт или нещо подобно, защото с диплома по българска филология не можело да стигне далеч.

За седем-осем години след университета животът на Соня се беше канализирал в едно русло, в което си течеше някак без нейното активно участие. Понякога имаше чувството, че живее чужд живот, не своя. Беше чудесна дъщеря, родителите й се хвалеха с нейната изпълнителност, с постиженията й в работата, с уважението, което им засвидетелстваше. В работата я ценяха, шефът не можеше да се справи и ден без вещата й подкрепа, колегите я обичаха, защото беше мила и отзивчива. Не й липсваха сериозни обожатели, но никой досега не беше издържал проверката на бащата. Беше малко странно, че такова хубаво и интелигентно момиче още живее с родителите си, но това оставаше някак на заден план.

Папките с нейните любими романи седяха в един шкаф полузабравени. Полу-, защото понякога, когато не й беше толкова страшно да мисли за мечтата си, Соня отваряше някоя от тях и си позволяваше да пофантазира на тази тема. Как щеше да изглежда животът й, ако не се беше отказала да следва мечтата си? Щеше ли да се чувства по-добре, по-жива, по-доволна? Щеше ли животът й да има друг, свой смисъл?

Какво не достигна на Соня, за да реализира мечтата си? Достатъчно условие ли е талантът или има нещо друго, без което е абсолютно невъзможно човек да следва предназначението си?

Следва

социални мрежи

Публикувано в Uncategorized. Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *